Пътуване към себе си

- Джеймс, ти обичаш ли есента?
- Да, госпожице. Есента е най-сърцатия сезон.
- Сърцат? Нима? С всичките си липси? И с мъката, която носи? И с тъгата в грубите си очи? Сърцат, казваш?
- Да, госпожице. Сърцат сезон. Обгръща те, залива те с любов, с тъга, с разпади. Кара те да чувстваш. Истински. Отвътре. Със сърцето. Нима никога не сте го изпитвали?
- О, Джеймс, изпитвала съм го и още как. Преди години, докато още живеех във Виена в онази голяма къща, която никога не нарекох свой дом. В една нощ, която носеше есента и празнотата в себе си. Усещах хлад и самота. Най-вече самота. Откакто сестра ми я нямаше всичко беше различно. Ненавиждах дори най-малкият ъгъл на тази голяма къща, защото ме караше да се чувствам още по-нищожна и още по-сама. Всяка вечер мое спасение бяха книгите и грамофонът. Джаз и бутилка вино, помагащи ми да проследя отблизо живота на герои със съдби, по-тежки от моята. Така трябваше да премине и онази студена нощ, Джеймс, докато някой не посмя да почука на вратата ми и се осмели да влезе в живота ми.
Въпросният господин беше танцьор от Виенската опера и балет, който наскоро започнал сам да преподава. И така ходел от врата на врата да си търси ученици.
Аз винаги съм обичала изкуството, Джеймс. Знаеш го много добре, все пак то е виновникът за нашето ценно познанство.
-Така е, госпожице. Вие обичате изкуството и то обича Вас. Сцената Ви обича, публиката също. Когато танцувате всички затаяват дъх и очакват с нетърпение зрелището, което ще им поднесете. Вие самата сте изкуство, госпожице. Това всички го знаят.
- Ех, Джеймс, винаги знаеш какво да кажеш на една жена, за да я накараш да се почувства като кралица. Онзи господин беше същият. Все говореше и говореше, ласкаеше ме, а как танцуваше само...
Едно движение беше достатъчно, за да ме накара да се впусна в това приключение с него. Само едно движение.
Преди това дори не бях помисляла, че е възможно един мъж да накара сърцето ми да спре само с помощта на един танц.
Тогава, Джеймс, аз истински се влюбих в изкуството и му отдадох целия си живот. Замених книжните си вечери с танци, плочите ми с джаз лека полека се увеличаваха. Репетирахме непрекъснато и това осмисляше дните ми. Танцуването с този мъж беше необикновено. С никого не бях танцувала така: толкова страстно, истинско, чувствено, сякаш правехме любов само с поглед, само с докосване на ръцете. Сърцата ни бяха едно, телата ни се сливаха при всеки допир. Тръпнех в очакване за всяка наша вечер. Нямах търпение да отдадем душите си на танцът.
Започнах да си купувам нови рокли и обувки, да си правя различни прически. Дотук всичко изглежда добре, нали Джеймс?
-  Да, така изглежда, госпожице.
- Така изглежда, но съвсем не беше. Защо и е на една жена да се краси часове наред за един урок по танци, Джеймс? Защо и е да си купува нови рокли? Разбира се, че не е заради танца. Но го осъзнах прекалено късно. Всичко беше заради него. И това беше проблемът. Не че не обичах танца, напротив - правех го със същата страст, с каквато и в началото, с каквато танцувам дори днес. Но онзи мъж...онзи мъж, който правеше любов с тялото ми всеки път и който само с поглед спираше дъха ми и ме караше да потръпвам и да се губя в мисълта си. Исках го. Исках всеки сантиметър от него. Копнеех за допира му, за ръцете му върху тялото ми, за очите му, за погледа му. Тръпнех при всяка нова среща, губех ума и дума, срамувах се сякаш бях дете. Исках да бъда с него. Исках да опитам вкуса на устните му, исках да докосна всяко парченце от тялото му. Неистово желание. Незадоволимо. Ти познаваш ли това чувство, Джеймс? Изпитвал ли си такъв непреодолим копнеж към някого?
- Да, госпожице. Всеки е изпитвал. И дори го свързвам с есента. Толкова е цветно и пъстро, буря от емоции и дъжд от желания.
- Есен? Не бях се замисляла досега, но в думите ти има много истина. До къде стигнахме, Джеймс?
- До най-дълбоките дебри на душата Ви, госпожице. Да продължаваме ли по-натам?
- Чувствам се изгубена, Джеймс. И уморена. Дълго ли ще е пътуването?
- Не, госпожице. Само докато открием себе си.

Октомври в думи.

Октомври е любов, топлина, мокри улици, дъжд, цветни чадъри, дебели одеяла, книги, книги, книги, чай и куп луди мисли, препускащи от едната част на съзнанието до другата и обратно.
Октомври е силно кафе с ненатрапчив вкус, смях от сърце и сълзи от щастие.
Октомври е къщата на село, вълнените чорапи и печката на дърва, топлата питка и онази тишина, присъща само на малките китни селца.
Октомври е баба, носеща топлия чай и дядо, който така и не го дочака.
Октомври е пълен с липси. Едни такива сърцати...дето никой не може да ти ги вземе. И точно затова го обичам.

Голи сърца, побелели души.

Казваш любовта боли,
ала напротив -
болим я ние, хората, заставайки очи в очи,
показвайки един на друг ний самотата
утехата намираме в отсрещните сълзи.

И казваш още не били самотни
случайните усмихнати лица?
Нима не виждаш раните по кожата,
зашити нелепо върху всяка душа?
И нима сърцата им раними и оголени
не изпитват страх и суета
от това, че ние хората
без капка срам продаваме си любовта?

Вярвам някога май ще успеем
да разпалим огън във тези души.
Самотата се лекува с щастие,
но лъжата лесно може да го потуши.

Не лъжи.
          Не лъжи. 
                    Не лъжи.