Lights.

Малка нощна лампа свети -
виждам от прозореца на крехкото сърце.
Пак ли пишеш някакви сонети
за празните очи на детското лице?

Виждам и картини закачени,
пак ли си се ровил в пепелта?
Търсиш още наще снимки откачени?
Че нали ги хвърли във калта?

Ела си, пак ще те приема
във каютата на моята душа.
С очите си кафеви цял ще те поема,
а пък после ще те изгоря в жарта.

Ще те гледам как догаряш,
за да се роди във мен надежда:
че някой ден отново ще долавяш
любовта на мойта млада нежност.

Children of the sun.

                    Слънчев ноемврийски ден. Студено е. Седя на хладния циментов под на терасата. А болката в душата ми е толкова пареща, че сгрява всичко в мен. Наблюдавам листата на дърветата и се възхищавам на ролята, която играят. Ах, така им се отдават тия актьорски изпълнения... Стоят на едно място, не помръдват, изглеждат така, сякаш навън не е есен, а необикновено страшен зимен ден с плашещо ниски температури; замръзнали са. И изведнъж невидимата зелена феичка минава покрай тях и ги кара да потръпват. Тая тяхна тръпка се изразява в мъничкото им помръдване напред-назад, наляво-надясно. Като камбанки са тези листенца. И тъй дружелюбно галят сърцето ми.
                  Циментовия под като че ли става по-топъл. Болката го сгрява като в микровълнова печка. Забелязвам гълъбите, кацнали на отсрещния блок. Гонят се, говорят си, щастливи ли са? Задавам си тоя въпрос и още няколко следващи, после облягам гръб о стената и спирам да потискам болката... Нали трябва да сгрее гърба ми.
                 Гледам ги всички тези двукраки, крилати птичета и се чудя защо винаги седят на едно място? Защо като си тръгнат, винаги се връщат? Питам и себе си същия въпрос. И, естествено, не отговарям, но мисълта в главата ми не спира да тече. Появяват се образи: Ти, Аз, нашето щастие и отдаденост. Погледа ми се спира в два гълъба. Поглеждам, сякаш през тях. И тогава си давам сметка за крилатите особняци - те обичат. А ти знаеш колко е коварна любовта... Не ти дава сили да си далеч прекалено дълго, винаги те връща там, където ти е мястото. 

Малко чай, малко дъжд и много Ти.

Глътка чай. Ненатрапчив вкус на ягода и манго. Дъждовни капки, които малкия прозорец на уютната ми къщурка попива. Приятни мисли за теб. И втора глътка от чая. Тъжно е в мечтите ми. И мрачно, само че в душата ми. А навън вали... Би трябвало да съм щастлива. Нали обичам дъжда... Аз и теб обичам. То се знае...
Пак приятни мисли... Пак за тебе... Как не ти омръзна да тършуваш тъй из всяко кътче на непокорното ми съзнание? Да изравяш всичко от всякъде, да поливаш цветята, да храниш рибките, да пускаш дори прахосмукачка, и това във всяко мъничко местенце в сърцето ми!?
Идваш, обичаш ме малко, и си отиваш. Дори целувките ти са нежни, бързи и обещаващи... Оставяш ме на малката гара с милиони желания и копнежи, с чаша от любимия ми чай в ръка, със сълзи в очите и с много любов в сърцето... А тя - малката гара - досущ като душата ми. Все по-празна след всяко твое заминаване, все по-пуста след всяка наша раздяла...
Но не се безпокой за нас, любими, ние ще те чакаме. И сега, и после... Нали ни знаеш какви сме? Отдадени изцяло, влюбени... И как да не сме? Толкоз си ни ценен, няма как да се откажем от теб. Но и ти не се отказвай, любими, знаеш, че ще чакаме... И ще те обичаме, естествено... Истински ще те желаем и дори малко ще те омагьосваме... Все пак трябва да останеш. Нужен си ни... На мен най-вече.

Тъга и мъничко любов.

Пролет. Слънце. Капчици роса.
Любов. Една измъчена душа.
Радост. Болка. А после - и тъга.

Малко красота. В светли дни и в малките безсънни нощи.
Усмивки. Светещи очи.
Първо са от щастие. Пък после - от сълзи.

Гора. Дървета. Малко дъжд.
Цъвтяща е душата неведнъж.
Любов. Една измъчена душа.
Момиче тъжно с ангелски крила.