неизпратени.

Лежа в леглото
нашето общото
и слушам
песните
за нас
и за нощите
разказват ми
романа
от А до Я
"Прочитам ти писмото"
винаги ми казваше така
и затваряше
телефона и сърцето си
за мен и за нощите
за нас и за лошите
спомените отричаше
и пускаше емоциите
далече от мен да вилнеят
на други любови
душите да греят
а за мен оставяше
студа и зимата
без ръце да ме топлят
без лице да ме усмихва
без очи да ме любят
и само тъга
в очите
за теб да изплува
и в раните
солта да посипем
за нощите
в които отричах
че те обичам
че ме обичаш

Но сега е друго
сълзите в очите
още разказват
за нас и за нощите
в които трепнехме
за нечии чужди
ласки и дълги
писма по пощите.

Сърдечен цикъл в четири недели.

Четвърта неделя без теб. 
На лицето ѝ още няма усмивка. А аз копнея да я видя грейнала. Ти сам знаеш, че всеки е способен да се разтопи като бучка лед в чашата с уиски, виждайки трапчинките ѝ. 
Днес я видях. Случайно. Или може би не. Знаеш, че тя не вярва в случайностите. Очите ѝ са все така черни на фона на белия свят около нея. Черни като тъмнината, обвила душата ѝ. И празни. Празни като стаята в сърцето ѝ, която бе кръстила с твоето име. Онази тъмната, в която ти позволяваше да влезеш и да наводниш всичко с океаните в очите ти. Един поглед и стигаше да се пусне по течението свободна като птица. Само че тогава още не знаеше, че си отрязал крилете ѝ. 
Косата ѝ е още по-къса от последния път, в който я видях. Реже я всяка неделя. В твоя чест. Понеже знае колко много мразиш късите коси. Помня, когато обеща да спре и счупи ножицата си на две. Каза, че никога не е мислела, че ще оприличи сърцето си на счупени ножици. После потопи парчетата в чашата с уиски и натроши леда с тях. Ти и това не харесваше. Счупения лед може би ти напомняше на айсберга, сковал цялата ти лява и дясна камера, двете предсърдия и стигнал чак до аортата. Жалко, че не продават протези за ампутирани сърца като твоето.
Ръцете ѝ бяха бели, а кокалчетата покрити с малко кръв. За първи път я виждах без ръкавици. А дори ти знаеш, че никога не излиза без тях. Наблюдавайки резките ѝ движения и учестеното дишане бих казал, че се бои от света, който я заобикаля. И навярно е така. Бои се от всичко. Вече четвърта неделя. 
А сега седи в колата си, която "случайно" е същата като твоята и навярно си мисли за това как днес, 8-ми февруари, неделя, четвърта подред без теб, съвпада с 8-ми февруари, неделя, деня, в който се навършват четири месеца, откакто ти затвори дупката в гърдите ѝ, само за да може след четири месеца да я отвориш отново. 

Четири месеца, откакто стана твоя и четири недели, откакто е без теб. Случайно? Не, казах ти, братко, тя в случайности не вярва. 

А аз? Аз ще продължавам да я гледам със същите тези очи, които до преди четири недели наводняваха най-тъмната стая в сърцето ѝ, ще продължавам да седя на пейката, която се бе превърнала в нейна утеха и пепелник за душата ѝ, ще продължавам да пуша от нейните цигари, за да усещам как е умирала бавно с всяка нова дръпка. Току виж тютюнът се превърнал в протеза за ампутираното ми сърце. 
Четвърта неделя без нея. И четири месеца, откакто едно момиче отвори големите си невинни и толкова красиви очи в най-слънчевата сутрин, опря ръка на гърдите ми, усмихна се и сърцето ми се запозна с най-искреното щастие на тоя свят. 
А сега ми дайте цигара. Трябва да накарам кръвта ми да се движи. 
Горна куха вена. Долна куха вена. Дясно предсърдие. Дясна камера. Белодробна артерия. Четири белодробни вени. Пак случайно. Ляво предсърдие. Лява камера. Аорта. 
Имам нужда от втора цигара. 

И в краен случай от нея.