Малко чай, малко дъжд и много Ти.

Глътка чай. Ненатрапчив вкус на ягода и манго. Дъждовни капки, които малкия прозорец на уютната ми къщурка попива. Приятни мисли за теб. И втора глътка от чая. Тъжно е в мечтите ми. И мрачно, само че в душата ми. А навън вали... Би трябвало да съм щастлива. Нали обичам дъжда... Аз и теб обичам. То се знае...
Пак приятни мисли... Пак за тебе... Как не ти омръзна да тършуваш тъй из всяко кътче на непокорното ми съзнание? Да изравяш всичко от всякъде, да поливаш цветята, да храниш рибките, да пускаш дори прахосмукачка, и това във всяко мъничко местенце в сърцето ми!?
Идваш, обичаш ме малко, и си отиваш. Дори целувките ти са нежни, бързи и обещаващи... Оставяш ме на малката гара с милиони желания и копнежи, с чаша от любимия ми чай в ръка, със сълзи в очите и с много любов в сърцето... А тя - малката гара - досущ като душата ми. Все по-празна след всяко твое заминаване, все по-пуста след всяка наша раздяла...
Но не се безпокой за нас, любими, ние ще те чакаме. И сега, и после... Нали ни знаеш какви сме? Отдадени изцяло, влюбени... И как да не сме? Толкоз си ни ценен, няма как да се откажем от теб. Но и ти не се отказвай, любими, знаеш, че ще чакаме... И ще те обичаме, естествено... Истински ще те желаем и дори малко ще те омагьосваме... Все пак трябва да останеш. Нужен си ни... На мен най-вече.