Лицемерно.

Усещал ли си как сърцето се разбива

на милион парчета мъничка тъга?

Сякаш с нож най-близкият човек убива,

а после лицемерно дава ти ръка.


Усмихва се, докато вътрешно трепериш,

задето всяка рана те боли,

ала какво засяга лицемерното му его,

че на теб сърцето ти кърви...


И после го поглеждаш огорчено

и се молиш болката да спре.

Дала си му всичко - безсъмнено.

Ала лицемерът само ще те предаде.


И какво остава ти, освен да ги събираш

малките парчета истинска тъга,

да подреждаш, без да ги подбираш

и да се надяваш на сполука след война.


Остава ти да бъдеш силна.

Да стискаш зъби, нокти и ръце,

та на лицемерът да му бъдеш равносилна,

за да не разплаква туй очарователно сърце.

за нещата от живота.

За розите в градината на баба 

и за ръцете, които са прокървили само от един допир. 

За морето-соленото 

и за сладките сълзи късно вечер.

За алкохола, в който ги давя

и за мъжа, който вместо да ме спасява,

ми сипва нова чаша болка и после я хвърля на пода. 

За парченцата стъклено доверие, които поставя в душата ми

и за пясъчната обич, която ми подарява, 

обещавайки, че ще е винаги тук. 

За следващия момент, в който сам я изтрива от брега

и за предишния такъв, в който аз му вярвам напълно.

За моето окървавено сърце след това

и за неговата фалшива невинност.

За неизказаните думи

и за болката от предателството.

За несбъднатите мечти 

и за неродените ми чувства.

За тяхното съзнателно убийство

и за моето окървавено сърце...отново. 

За красивите залези, които (може би) пропукаха леденото ти съществуване.

За мен, която бе достатъчно глупава да се довери и да повярва, че любовта е вечна. 

За теб, който извърши най-непростимото убийство - това на любовта ми. 

И пак за болката.

И пак за сълзите.

И пак за доверието. 

И пак за любовта.

И пак за предателството.

И пак за греха.

Пак за нас. 

Отделно ти.

Отделно аз.

Един куршум. 

Мисловен.

Виновен поглед.

Кървящо сърце.

Стоп.

Да влезе следващия. 

Муза-ично.

Намери си муза,
казаха ми:

Да те разсмива.
Да те разплаква.
Да те обича.

За да пишеш,
казаха ми:

За смеха.
За сълзите.
За любовта.

Намерих муза,
oтвърнах им:

И ме разсмива.
И ме разплаква.
И ме обича.

Намерих муза,
обаче...

От толкова смях.
Толкова сълзи.
Толкова любов.

Открадна ми думите.
Завърза ми езика.
Заключи ми душата.

Не пиша.

Колко време е нужно, Сърце?

Колко време е нужно, за да ти станат любими едни ръце?
Колко време ти трябва, за да търсиш в тълпата само едно лице?
Колко време отнема, за да приютиш в сърцето си нечие друго сърце?
Колко време е нужно?
Колко време, кажи ми, Сърце?

И колко време нужно ми бе, за да се влюбя в точно тия очи?
И колко време ми трябваше, за да залюбя трепета от точно тия пръсти?
И колко време отне ми, за да допусна до себе си точно тия мечти?
Колко време е нужно?
Колко време, кажи ми, Сърце?

Колко време нужно ни бе, за да срещнем души,
вперили погледи очи във очи?
И колко време ни трябваше, за да слеем тела,
свързвайки себе си с любов, топлина?
И колко време отне ни, кажи,
за да бдим един над друг чак до ранни зори?

Колко време е нужно?
Колко време, Сърце?

Защото, да знаеш,
на мен ми отне,
шестнадесет дни
и един мъж с душа на дете.

enough is enough.

Един поглед е достатъчен
да преобърне подредения ми свят
с краката нагоре
и в същото време
да подреди иначе хаотичното ми съзнание.

Едно докосване е достатъчно
да разстърси всяка клетка в тялото ми
и в същото време
да успокои и най-тежката буря в сърцето ми.

Една прегръдка е достатъчна
да разруши дори най-малката част от душата ми
и в същото време
да събере всички счупени части,
правейки ме отново цяла.

Една целувка е достатъчна
да спре цялото ми кръвообращение,
сковавайки сърцето ми чак до дясната камера
и в същото време
да го накара да работи на пълни обороти,
спирайки дъха ми с всяко ново вдишване.

Една усмивка е достатъчна
да блокира изцяло рационалното ми мислене,
превръщайки ме в безумно луда
и в същото време
да ме накара да извикам в главата си
най-сериозните и логични мисли, съществуващи в съзнанието ми.

Една дума е достатъчна
да срине и най-силното ми Аз,
карайки ме да се чувствам нищожна
на фона на огромния свят около мен
и в същото време
да ми вдъхне силата,
която никога не намирам у себе си.

Истината е, че
всичко това е вярно,
само защото е от теб.
И нищо не е по-достатъчно от това.

На сестра ми.

Преди шестнайсет топли, слънчеви лета
една усмивка озари за мен деня.
Едни очи - кафяво-черни
докоснаха душата ми с голяма нежност.

Роди се ти, сестрице мила,
да си спътник, да ми даваш сила.
Любов и щастие да ми даряваш
и в радости, и в мъки да се отзоваваш.

И тогава като се усмихна леко
сгря ми и душата, и сърцето
и усетих аз една любов голяма
сестринска е обич, повече от таз на мама.

Преди шестнайсет топли, слънчеви лета
ти стопи леда и снеговете
в оная светла нощ през март
за теб мълчаха даже боговете.

И тогава аз си обещах
че малкото създание във коша
ще расте безгрижно и без капка грях,
а пък аз ще и помагам за разкоша.

Съкровените ти тайни, всякакви мечти,
и любовните миражи аз дори
ще ги запазя в себе си до гроба
и теб, единствена сестричке,
ще закрилям винаги тъй както мога.

Илюзии - храна за душата.

Изпитвам глад за обич,
за любов, която да крепи.
Глад за чувства и емоции,
глад за сбъднати мечти.

Изпитвам глад,
но не за принца,
а единствено за белия му кон.
Да ме носи из поля и царствени градини,
показвайки ми свят - красив и нов.

Изпитвам глад за гледки
и за спиращи дъха луни.
За такива, дето нощем
с приказки държат ме будна до зори.

Изпитвам глад за кътчета неземни,
там, дето Раят слязъл на Земята
и аз, като един порочен дявол
да се настаня и никога да не изляза.

Изпитвам глад за истинска реалност,
не желая да се храня със лъжи.
Ала като част от траурна гениалност
мозъкът ми илюзионен само ще мълчи.

докога така?

Откога
не беше се вълнувала
само от един поглед?

Откога
не беше се задъхвала
само от една усмивка?

Откога
не беше стояла будна
часове наред
представяйки си
само едно лице?

Откога
не беше треперила
при вида
само на едни ръце?

Откога
не беше подскачало
сърцето и
сърцето ти
само от едни очи?

Откога
не беше се връзвала
като моряшки възел
само от една дума?

Откога
не беше се усмихвала
реално, истински, по детски
само от една покана?

Откога
не беше плакала
нощем
само от една представа?

Откога
не беше важно
само докога.