Време разделно.

                                        На дядо.

Днес е време разделно:
стъбла разделят листата,
корени тлеят чувства в земята,
в небето птиците грачат
и закачливо за сбогом устни докачат.
Реките разделят на две-три гората,
цветята от рано жадно пият росата,
млада девойка с любим се прощава,
разбрах, че живота почти не гощава...
Затуй сега аз ти пускам ръката
и днес, скъпи дядо, летиш в небесата,
затуй е то днес тежко време разделно
и налага се тук да тръгнем отделно.
И кой както може се справя с тъгата,
но знай, скъпи дядо, че съм в сърцето богата,
понеже до теб си докоснах душата.

Автобусни дневници, част 2: Как един поглед може да те усмихне и разплаче едновременно.

  Предполагам, че размислите в автобуса никога не свършват. Сякаш мозъка ти се събужда след поредната тежка вечер, в която бутилката с вино е била единственото му спасение. "Е, не само негово", мисля си, "мое също... Пък и нали мисленето изморява.", успокоявам сама себе си. Прекъсва ме водещата на радиото, обявявайки името на една от любимите ми песни - "Maniac". Е, денят ми, може би, няма да е толкова лош, напомням си, увеличавайки звука на песента.
  От дясната ми страна седи момиче с коса, вързана на конска опашка и очила, придаващи и още по-чаровен вид. В ръцете си държи книга. "То" на Стивън Кинг. Може би е малко странно да чете подобна книга в 7ч сутринта... Хм. Харесвам я. Вероятно нейният мозък все още е в изтрезвителен процес...
  От ляво на мен стои прозорецът. Мръсен, но пък и достатъчно чист, за да ми позволи да се порадвам на последните слънчеви дни, които ми предлага София. Все тъй е добродушна към мен. Започвам да харесвам и нея. Диагоналите и винаги успяват да ме усмихнат, да ме изненадат и да вкарат нотка блясък в иначе празните ми очи.
И този случай не е по-различен...
Погледът ми попада върху синьо-зелените карета на мъжка риза. Обичам синьото. Обичам и зеленото. И днес, изглежда, София знае това...
  Вдигам очи нагоре и оставам приятно изненадана от свежия и прекалено симпатичен вид на онзи срещу мен. Има черна или по-скоро тъмно кестенява, леко разрошена коса, стил "току що се събудих". Лицето му е издължено, но с много ясно изразени черти. Брадата му не е много дълга, но е достатъчна, за да го накара да изглежда по най-мъжествения начин. Ризата на каре и черните панталони стоят много добре на иначе красивото му тяло.
Без да признавам пред себе си, все още избягвам да погледна очите му.
Оставям се в ръцете на музиката, бучаща в ушите ми и се опитвам да устоя на желанието си.
Първа песен.
Втора песен.
Поглед.
Трета песен.
И отново поглед.
Пак не успях да наложа контрол върху упоритата ми като магаре същност. Пък и едва ли някога ще успея...
  Отново вдигам очи нагоре. Контакт. Свързване. Размяна на погледи. Очарование. Щастие. Радост. Тъга...
Представям си, че слиза на моята спирка, усмихвам му се, той ми отвръща, вади цигара, а аз ставам неговия пламък. Пуши и ме гледа. Погледът му разкрива толкова много неща, говори за последната му любов, за голямата му болка, за новите трепети...
Контакт и свързване. Отново.
Води ме на кино. После ми прави вечеря у тях. Първа Коледа заедно. Подарява ми книга на О. Хенри и нов калъф за "Зенит"-а. Вече ме познава. Представя ме на родителите си. Отиваме на концерт с майка му. Queen ни пеят, той ме прегръща. Неговото дипломиране. Хипократова клетва. Подарявам му скалпел с гравирано върху него име. Моето. Първата му самостоятелна операция. Вълнение. Разочарование. Моето дипломиране. Първи частен кабинет. Носи ми кактус и ароматни свещи. Десета годишнина. Подарява ми "Анатомията на Грей". Познава ме още по-добре. Нов апартамент. Наш. Позволява да го обзаведа. Първата ми книга. Стои до мен на представянето. Ръкопляска повече от всички останали. Разговор за деца. И нова смърт в семейството. Две чертички на теста. И първи час за химиотерапия. Получава награда за лекар на годината. Девет месеца. И после Ая. Нощно дежурство. И аз в линейка.  Първо "мама". После усмивки. Трета година на малката. И последно желание. Последна целувка. И после нищо...
Вратите се отварят. Вдигам поглед и се усмихвам.
Добре, че не слезе на моята спирка...

Симво(лично).

Когато ми залипсваш ти звъня
и понеже е наужким - отговаряш.
Започваш с "Ало, как ти е деня?"
и после продължаваш с "Как я караш?"

Когато ми залипсваш ти звъня
и понеже е наужким - обяснявам:
"Добре съм, бива ми деня..."
поглеждам си часовника, че закъснявам.

Когато ми залипсваш ти звъня
и понеже е наужким - тръгвам да те търся
със крака във локвите барабаня
и всяка нова гледам да претърся...

Когато ми залипсваш ти звъня
и те търся боса по асфалта
и те мисля, даже и в съня
и те виждам синеок навсякъде.

Когато ми залипсваш ти звъня
и очите пълнят се със сълзи
и понеже е наужким - не е истина,
затварям телефона
и
те пускам...

Забравих да (те) забравя.

Мина година
от мене без тебе.
Мина, отмина
и вече е време:
зимата идва
протяга към мене
длани раздрани,
кървави, болни -
черни катрани.
Приличат на твойто
сърце безразлично,
дето живота от мене
изсмука лирично.
Студът ме прегръща
с ръце заледени,
напомня ми някого
важен за мене.
Целува ме с липса
почти поносима,
забравям за тебе
от вече година.

Автобусни дневници, част 1: Шептене по залез и история за две очи.

"Автобусите рано сутрин са най-големият кошмар на софийския социум.", слушам по радиото, возейки се точно в един от тези страшилища. Около мен е препълнено, както всяка сутрин, но това вече не ме плаши. "Свиква се", бяха ми казали. Сега знам, че е така. Свиква се. С всичко.
Моята спирка е 8-ма поред. Рея празен поглед през мръсния прозорец, а София не спира да ми се усмихва, изглеждайки очарователно, напук на всички сърдити лица, обикалящи улиците и. Срещу мен седи млад мъж, (давам му 25), облечен е в костюм и часовникът му има най-блестящите стрелки, губещи се някъде между времето. Горско зелената му вратовръзка подчертава красивите му очи, също зелени. Спирам погледа си върху тях. Красиви очи, наистина, но тъжни. И празни. По-празни дори и от моите. Казват, че можеш да кажеш много неща за един човек, гледайки го само в очите: в сините очи можеш да се намокриш, да плуваш, дори и да се удавиш; кафявите такива ти напомнят чашата горещо кафе, което изпи тази сутрин, а черните ти позволяват да се изгубиш в дълбочината им, да мечтаеш, да тъжиш, да им се любуваш. Зелените, обаче... Ах, тези зелени очи ще ме преследват дълго време още. Гледаш ги и...чувстваш. Не се давиш, не падаш, не си спомняш. Просто чувстваш. Било то щастие, било то болка, понякога дори и страх. Но чувстваш. Докосваш се до този срещу теб. Попиваш емоциите му. (Ако ти позволи.) Вълнение, тъга, радост, трепети. Всичко има в тях. Всичко. Само трябва да гледаш.
Някой веднъж ми каза, че зелените очи са по-хубави (от?).
Тогава му се усмихнах с недоверие.
Сега му вярвам напълно.

пиянство, тип: перманентно.

Преди...

Пиех за моментите, 

в които дробовете ми

копнееха за капка въздух. 

Пиех за моментите,  

в които се давех

в сълзите си.

И за тези,

в които гласът ми се губеше,

опитвайки се да надвика

собствените ми мисли. 

Пиех за моментите,

в които търсех себе си. 

Сега пия
за тези, в които осъзнавам,
че вече съм изгубена. 
Напълно.

Добре, че имам още една бутилка. 

безтебие.

Светлината на уличната лампа 
влиза през прозореца на стаята
и огрява лицето ти
в най-красивите цветове,
осветява устните ти
и събужда желанието ми
да ги слея с моите.

Неспокойният ти сън
притеснява и моето съзнание.
Хващам ръката ти.
    "тук съм", повтарям...отново.
И поставям устните си върху твоите. 
Сама спирам дъха си,
мечтаейки да видя очите ти.
А ти ги отваряш, сякаш прочел мислите ми.
Луната ги прави още по-красиви,
     вярвай ми.

Точно тия очи,
които акумулират кръвта ми
и карат сърцето ми
да бие с 360 удара в минута.
А ти сам знаеш 
колко лошо е това
за анемичната ми
и крехка душа. 

Но все пак поглеждаш през мен
с рентгеновите си зеници
и изгаряш и малкото здрави
местенца по тялото ми.
Оставяш дробовете ми 
без капка въздух,
целейки единствено
да покориш
         съзнанието ми,
         ръцете ми, 
         устните ми,
         дори кафените ми очи...
               мен самата.

А само, ако знаеше
колко твоя съм вече. 

be my storyteller.

Little touching, little kissing

keep it slow

cause you'll be missing;

Little sex

and then some talking

I'm not ready to be broken;

You're my Devil 

and i'm sinner

go to hell

and choose a winner;

I'll be waiting 

for you only

don't you dare playing

just because i'm lonely;

Want to know me -

do your best

come, explore me -

be my guest. 

mind fuck.

Your eyes are blue like ocean
and they always make me wet
reminding me of strong emotion
and your soul i've never met.

Show me that your heart is beating
and i promise i will stay
hold my hand and keep repeating
that you'll never be away.

I'll be here if you need me
right behind your fucking chest
with your childish heart forgive me
i'm not taking any rest.

неизпратени.

Лежа в леглото
нашето общото
и слушам
песните
за нас
и за нощите
разказват ми
романа
от А до Я
"Прочитам ти писмото"
винаги ми казваше така
и затваряше
телефона и сърцето си
за мен и за нощите
за нас и за лошите
спомените отричаше
и пускаше емоциите
далече от мен да вилнеят
на други любови
душите да греят
а за мен оставяше
студа и зимата
без ръце да ме топлят
без лице да ме усмихва
без очи да ме любят
и само тъга
в очите
за теб да изплува
и в раните
солта да посипем
за нощите
в които отричах
че те обичам
че ме обичаш

Но сега е друго
сълзите в очите
още разказват
за нас и за нощите
в които трепнехме
за нечии чужди
ласки и дълги
писма по пощите.

Сърдечен цикъл в четири недели.

Четвърта неделя без теб. 
На лицето ѝ още няма усмивка. А аз копнея да я видя грейнала. Ти сам знаеш, че всеки е способен да се разтопи като бучка лед в чашата с уиски, виждайки трапчинките ѝ. 
Днес я видях. Случайно. Или може би не. Знаеш, че тя не вярва в случайностите. Очите ѝ са все така черни на фона на белия свят около нея. Черни като тъмнината, обвила душата ѝ. И празни. Празни като стаята в сърцето ѝ, която бе кръстила с твоето име. Онази тъмната, в която ти позволяваше да влезеш и да наводниш всичко с океаните в очите ти. Един поглед и стигаше да се пусне по течението свободна като птица. Само че тогава още не знаеше, че си отрязал крилете ѝ. 
Косата ѝ е още по-къса от последния път, в който я видях. Реже я всяка неделя. В твоя чест. Понеже знае колко много мразиш късите коси. Помня, когато обеща да спре и счупи ножицата си на две. Каза, че никога не е мислела, че ще оприличи сърцето си на счупени ножици. После потопи парчетата в чашата с уиски и натроши леда с тях. Ти и това не харесваше. Счупения лед може би ти напомняше на айсберга, сковал цялата ти лява и дясна камера, двете предсърдия и стигнал чак до аортата. Жалко, че не продават протези за ампутирани сърца като твоето.
Ръцете ѝ бяха бели, а кокалчетата покрити с малко кръв. За първи път я виждах без ръкавици. А дори ти знаеш, че никога не излиза без тях. Наблюдавайки резките ѝ движения и учестеното дишане бих казал, че се бои от света, който я заобикаля. И навярно е така. Бои се от всичко. Вече четвърта неделя. 
А сега седи в колата си, която "случайно" е същата като твоята и навярно си мисли за това как днес, 8-ми февруари, неделя, четвърта подред без теб, съвпада с 8-ми февруари, неделя, деня, в който се навършват четири месеца, откакто ти затвори дупката в гърдите ѝ, само за да може след четири месеца да я отвориш отново. 

Четири месеца, откакто стана твоя и четири недели, откакто е без теб. Случайно? Не, казах ти, братко, тя в случайности не вярва. 

А аз? Аз ще продължавам да я гледам със същите тези очи, които до преди четири недели наводняваха най-тъмната стая в сърцето ѝ, ще продължавам да седя на пейката, която се бе превърнала в нейна утеха и пепелник за душата ѝ, ще продължавам да пуша от нейните цигари, за да усещам как е умирала бавно с всяка нова дръпка. Току виж тютюнът се превърнал в протеза за ампутираното ми сърце. 
Четвърта неделя без нея. И четири месеца, откакто едно момиче отвори големите си невинни и толкова красиви очи в най-слънчевата сутрин, опря ръка на гърдите ми, усмихна се и сърцето ми се запозна с най-искреното щастие на тоя свят. 
А сега ми дайте цигара. Трябва да накарам кръвта ми да се движи. 
Горна куха вена. Долна куха вена. Дясно предсърдие. Дясна камера. Белодробна артерия. Четири белодробни вени. Пак случайно. Ляво предсърдие. Лява камера. Аорта. 
Имам нужда от втора цигара. 

И в краен случай от нея.

Кофеиново утро на изтрезнялото вчера.

Искам...

да видя лицето ти
да потъна в очите ти
да се слея със сянката зад тях
да вляза във всеки нерв под кожата ти
да усетя топлината на ръцете ти
да бъда изгорена от допира ти
да почувствам присъствието ти
да чуя гласа ти
да положа лице върху гърдите ти
да чуя как бие сърцето ти

всички казват, че винаги искам прекалено много
а всъщност
ми трябваш само ти.

Пожар.

колкото и сълзи
да изплача
пак няма
да успеят
да потушат
всички пожари
които запали
в
тялото ми.

A drop in the ocean.

Очите ти

ми напомняха

морето
сега аз

напомням на себе си

как се давех в тях

всеки път

щом те погледнех

морето 

ми беше дом

който ти
присвои
до основи 

сега съм празна

и дом намирам

в сърцето ти

пускай печката

защото е студено

а на мен

ми е трудно

да разтопя леда

който те е приковал

до болка

очите ти

ми напомняха 
морето

в което ме остави

да се давя

сега то е 

единственото 

което ми дава надежда

че може да се върнеш

все пак знаеш:

колкото и на дълбоко 

да се гмуркат вълните

винаги се връщат 

да целунат брега.

Литературни вдъхновения.

Светът е лош
минутата е време
човекът е човек
Смъртта е избавление.

Not myself tonight.

Тази нощ танцувам.
До безпорядък. До безумие. До теб.

Докато не изгрее слънцето.
Докато не те усещам вече.
Докато от мен не остане нищо.

         /то и сега ме няма...само ти си/

Докато не изгоря
всички мисли за теб
         /както ти гореше мене/
Докато не изтанцувам
всяка частица
от съществуването ти.
Докато не те изтрия
от всички клетки в тялото ми.
Докато спра да мечтая
за близостта ти.

Тази нощ танцувам.
До безпорядък. До безумие. До безтебие.
Докато вече нямам нужда от теб.

Само от себе си.

Over the love of you.

Загледах се в синьото небе и сивите облаци. Напомниха ми за очите ти. А моите заплуваха. Лека усмивка се прокрадна по лицето ми. Сълзите покапаха. Мисълта за теб изтриваше всичко друго. Името ти прогаряше сърцето ми, сякаш гасях цигара в дланта си. Беше заел всеки ъгъл на съзнанието ми. И все забравях да те почистя. След теб забравям всичко май. Забравих и да те забравя. И сега е тежко.

Пак поглеждам към небето. Очите ти ми бяха любими. Още са. Но така и не се научих да плувам в тях. Давех се всеки път, щом те погледнех. А ти и веднъж не ми хвърли спасителната жилетка. 

Усмивката пак тича по лицето ми. И пак не е за дълго. Паля цигара. Учудваш се? Недей. Още мразя цигарите. Сега, обаче, станаха единственото ми лекарство против тая коварна болест "теб". 

Първата дръпка се разлива в гърлото и дробовете ми и ме изгаря бавно. Както правеше и ти, когато ме докосваше. Всичко изпепеляваше. Пламък си. Гореше. Гориш. Но вече не за мен. 

Затварям очи. Мислите нахлуват една след друга в иначе хаотичната ми и разпиляна глава. Пълна каша. Спомням си целувките ти. Най-сладките. Най-страстните. Най-неправилните. Ха. Усещаш ли иронията? "Неправилни". Помня онзи ден в колата. Тогава беше неправилно. Всичко. Всичко освен нас. Ала кой да вярва? 

Реалността ми удря шамар. Събуди се, момиче. И втора дръпка от цигарата. Целяща да ми напомни колко точно е неправилно да продължавам да мисля за теб. 

Следва трета дръпка. Гори ме. Гори те. От мен. 

Отново затварям очи. И четвърта дръпка огън. 

Устните ми издишат и започват да повтарят името ти. Току виж повторено 100 пъти, ще изгуби значението си. И няма да ме палиш повече.

– Извинете, ще ми услужите ли с огънче? 

Устните ми се затварят. Очите ми се събуждат от краткотрайния сън, в който повтарях теб. Обръщам се. 

Синьо. Морско. Като небето. В две очи. Всичко.

Осъзнавам, че все още не мога да плувам. 

https://www.youtube.com/watch?v=fSPOCVjla_4

Днес съм многозначна.

Някои хора казват
че щастие
значи
някой
без теб
да не значи.

По мои
изчисления
и
преценки
ти
би трябвало
да си
най-щастливия
човек
в нищо значещия
грешен
свят
в който
двамата
с теб
сме
променливо
щастие.

Така и не се научих
да харесвам
константите
които на теб
ти бяха любими.

Невзрачно прозрачна.

Няма значение накъде гледат очите ми,
ако не виждат теб.
Няма значение какво докосват ръцете ми,
ако не усещат твоите.
Няма значение колко удара прави сърцето ми,
ако те няма до мен.
Няма значение колко щастлива ме правят дъждовните дни,
ако ти не ме измокриш до кости.
Няма значение колко рани има душата ми,
ако теб те няма да добавиш още.

Няма значение какво има значение,
ако е без теб.

Новогодишен сърдечен срив.

Гледайки танца
на феите-снежинки
и
слушайки
любимата ми песен
се наслаждавам на две
от най-красивите
и
едновременно с това
рушащи душата ми
неща

естествено
трябва да има
закономерност
симетрия
правила
та има и трето
което
ми действа
най-ерозиращо
краде ми
мислите
и
ми спира
дъха.

Позна ли се?
Или да те пиша още?