За розите в градината на баба
и за ръцете, които са прокървили само от един допир.
За морето-соленото
и за сладките сълзи късно вечер.
За алкохола, в който ги давя
и за мъжа, който вместо да ме спасява,
ми сипва нова чаша болка и после я хвърля на пода.
За парченцата стъклено доверие, които поставя в душата ми
и за пясъчната обич, която ми подарява,
обещавайки, че ще е винаги тук.
За следващия момент, в който сам я изтрива от брега
и за предишния такъв, в който аз му вярвам напълно.
За моето окървавено сърце след това
и за неговата фалшива невинност.
За неизказаните думи
и за болката от предателството.
За несбъднатите мечти
и за неродените ми чувства.
За тяхното съзнателно убийство
и за моето окървавено сърце...отново.
За красивите залези, които (може би) пропукаха леденото ти съществуване.
За мен, която бе достатъчно глупава да се довери и да повярва, че любовта е вечна.
За теб, който извърши най-непростимото убийство - това на любовта ми.
И пак за болката.
И пак за сълзите.
И пак за доверието.
И пак за любовта.
И пак за предателството.
И пак за греха.
Пак за нас.
Отделно ти.
Отделно аз.
Един куршум.
Мисловен.
Виновен поглед.
Кървящо сърце.
Стоп.
Да влезе следващия.
