Children of the sun.

                    Слънчев ноемврийски ден. Студено е. Седя на хладния циментов под на терасата. А болката в душата ми е толкова пареща, че сгрява всичко в мен. Наблюдавам листата на дърветата и се възхищавам на ролята, която играят. Ах, така им се отдават тия актьорски изпълнения... Стоят на едно място, не помръдват, изглеждат така, сякаш навън не е есен, а необикновено страшен зимен ден с плашещо ниски температури; замръзнали са. И изведнъж невидимата зелена феичка минава покрай тях и ги кара да потръпват. Тая тяхна тръпка се изразява в мъничкото им помръдване напред-назад, наляво-надясно. Като камбанки са тези листенца. И тъй дружелюбно галят сърцето ми.
                  Циментовия под като че ли става по-топъл. Болката го сгрява като в микровълнова печка. Забелязвам гълъбите, кацнали на отсрещния блок. Гонят се, говорят си, щастливи ли са? Задавам си тоя въпрос и още няколко следващи, после облягам гръб о стената и спирам да потискам болката... Нали трябва да сгрее гърба ми.
                 Гледам ги всички тези двукраки, крилати птичета и се чудя защо винаги седят на едно място? Защо като си тръгнат, винаги се връщат? Питам и себе си същия въпрос. И, естествено, не отговарям, но мисълта в главата ми не спира да тече. Появяват се образи: Ти, Аз, нашето щастие и отдаденост. Погледа ми се спира в два гълъба. Поглеждам, сякаш през тях. И тогава си давам сметка за крилатите особняци - те обичат. А ти знаеш колко е коварна любовта... Не ти дава сили да си далеч прекалено дълго, винаги те връща там, където ти е мястото.