безтебие.

Светлината на уличната лампа 
влиза през прозореца на стаята
и огрява лицето ти
в най-красивите цветове,
осветява устните ти
и събужда желанието ми
да ги слея с моите.

Неспокойният ти сън
притеснява и моето съзнание.
Хващам ръката ти.
    "тук съм", повтарям...отново.
И поставям устните си върху твоите. 
Сама спирам дъха си,
мечтаейки да видя очите ти.
А ти ги отваряш, сякаш прочел мислите ми.
Луната ги прави още по-красиви,
     вярвай ми.

Точно тия очи,
които акумулират кръвта ми
и карат сърцето ми
да бие с 360 удара в минута.
А ти сам знаеш 
колко лошо е това
за анемичната ми
и крехка душа. 

Но все пак поглеждаш през мен
с рентгеновите си зеници
и изгаряш и малкото здрави
местенца по тялото ми.
Оставяш дробовете ми 
без капка въздух,
целейки единствено
да покориш
         съзнанието ми,
         ръцете ми, 
         устните ми,
         дори кафените ми очи...
               мен самата.

А само, ако знаеше
колко твоя съм вече.