Загледах се в синьото небе и сивите облаци. Напомниха ми за очите ти. А моите заплуваха. Лека усмивка се прокрадна по лицето ми. Сълзите покапаха. Мисълта за теб изтриваше всичко друго. Името ти прогаряше сърцето ми, сякаш гасях цигара в дланта си. Беше заел всеки ъгъл на съзнанието ми. И все забравях да те почистя. След теб забравям всичко май. Забравих и да те забравя. И сега е тежко.
Пак поглеждам към небето. Очите ти ми бяха любими. Още са. Но така и не се научих да плувам в тях. Давех се всеки път, щом те погледнех. А ти и веднъж не ми хвърли спасителната жилетка.
Усмивката пак тича по лицето ми. И пак не е за дълго. Паля цигара. Учудваш се? Недей. Още мразя цигарите. Сега, обаче, станаха единственото ми лекарство против тая коварна болест "теб".
Първата дръпка се разлива в гърлото и дробовете ми и ме изгаря бавно. Както правеше и ти, когато ме докосваше. Всичко изпепеляваше. Пламък си. Гореше. Гориш. Но вече не за мен.
Затварям очи. Мислите нахлуват една след друга в иначе хаотичната ми и разпиляна глава. Пълна каша. Спомням си целувките ти. Най-сладките. Най-страстните. Най-неправилните. Ха. Усещаш ли иронията? "Неправилни". Помня онзи ден в колата. Тогава беше неправилно. Всичко. Всичко освен нас. Ала кой да вярва?
Реалността ми удря шамар. Събуди се, момиче. И втора дръпка от цигарата. Целяща да ми напомни колко точно е неправилно да продължавам да мисля за теб.
Следва трета дръпка. Гори ме. Гори те. От мен.
Отново затварям очи. И четвърта дръпка огън.
Устните ми издишат и започват да повтарят името ти. Току виж повторено 100 пъти, ще изгуби значението си. И няма да ме палиш повече.
– Извинете, ще ми услужите ли с огънче?
Устните ми се затварят. Очите ми се събуждат от краткотрайния сън, в който повтарях теб. Обръщам се.
Синьо. Морско. Като небето. В две очи. Всичко.
Осъзнавам, че все още не мога да плувам.
