Автобусни дневници, част 2: Как един поглед може да те усмихне и разплаче едновременно.

  Предполагам, че размислите в автобуса никога не свършват. Сякаш мозъка ти се събужда след поредната тежка вечер, в която бутилката с вино е била единственото му спасение. "Е, не само негово", мисля си, "мое също... Пък и нали мисленето изморява.", успокоявам сама себе си. Прекъсва ме водещата на радиото, обявявайки името на една от любимите ми песни - "Maniac". Е, денят ми, може би, няма да е толкова лош, напомням си, увеличавайки звука на песента.
  От дясната ми страна седи момиче с коса, вързана на конска опашка и очила, придаващи и още по-чаровен вид. В ръцете си държи книга. "То" на Стивън Кинг. Може би е малко странно да чете подобна книга в 7ч сутринта... Хм. Харесвам я. Вероятно нейният мозък все още е в изтрезвителен процес...
  От ляво на мен стои прозорецът. Мръсен, но пък и достатъчно чист, за да ми позволи да се порадвам на последните слънчеви дни, които ми предлага София. Все тъй е добродушна към мен. Започвам да харесвам и нея. Диагоналите и винаги успяват да ме усмихнат, да ме изненадат и да вкарат нотка блясък в иначе празните ми очи.
И този случай не е по-различен...
Погледът ми попада върху синьо-зелените карета на мъжка риза. Обичам синьото. Обичам и зеленото. И днес, изглежда, София знае това...
  Вдигам очи нагоре и оставам приятно изненадана от свежия и прекалено симпатичен вид на онзи срещу мен. Има черна или по-скоро тъмно кестенява, леко разрошена коса, стил "току що се събудих". Лицето му е издължено, но с много ясно изразени черти. Брадата му не е много дълга, но е достатъчна, за да го накара да изглежда по най-мъжествения начин. Ризата на каре и черните панталони стоят много добре на иначе красивото му тяло.
Без да признавам пред себе си, все още избягвам да погледна очите му.
Оставям се в ръцете на музиката, бучаща в ушите ми и се опитвам да устоя на желанието си.
Първа песен.
Втора песен.
Поглед.
Трета песен.
И отново поглед.
Пак не успях да наложа контрол върху упоритата ми като магаре същност. Пък и едва ли някога ще успея...
  Отново вдигам очи нагоре. Контакт. Свързване. Размяна на погледи. Очарование. Щастие. Радост. Тъга...
Представям си, че слиза на моята спирка, усмихвам му се, той ми отвръща, вади цигара, а аз ставам неговия пламък. Пуши и ме гледа. Погледът му разкрива толкова много неща, говори за последната му любов, за голямата му болка, за новите трепети...
Контакт и свързване. Отново.
Води ме на кино. После ми прави вечеря у тях. Първа Коледа заедно. Подарява ми книга на О. Хенри и нов калъф за "Зенит"-а. Вече ме познава. Представя ме на родителите си. Отиваме на концерт с майка му. Queen ни пеят, той ме прегръща. Неговото дипломиране. Хипократова клетва. Подарявам му скалпел с гравирано върху него име. Моето. Първата му самостоятелна операция. Вълнение. Разочарование. Моето дипломиране. Първи частен кабинет. Носи ми кактус и ароматни свещи. Десета годишнина. Подарява ми "Анатомията на Грей". Познава ме още по-добре. Нов апартамент. Наш. Позволява да го обзаведа. Първата ми книга. Стои до мен на представянето. Ръкопляска повече от всички останали. Разговор за деца. И нова смърт в семейството. Две чертички на теста. И първи час за химиотерапия. Получава награда за лекар на годината. Девет месеца. И после Ая. Нощно дежурство. И аз в линейка.  Първо "мама". После усмивки. Трета година на малката. И последно желание. Последна целувка. И после нищо...
Вратите се отварят. Вдигам поглед и се усмихвам.
Добре, че не слезе на моята спирка...