Автобусни дневници, част 1: Шептене по залез и история за две очи.

"Автобусите рано сутрин са най-големият кошмар на софийския социум.", слушам по радиото, возейки се точно в един от тези страшилища. Около мен е препълнено, както всяка сутрин, но това вече не ме плаши. "Свиква се", бяха ми казали. Сега знам, че е така. Свиква се. С всичко.
Моята спирка е 8-ма поред. Рея празен поглед през мръсния прозорец, а София не спира да ми се усмихва, изглеждайки очарователно, напук на всички сърдити лица, обикалящи улиците и. Срещу мен седи млад мъж, (давам му 25), облечен е в костюм и часовникът му има най-блестящите стрелки, губещи се някъде между времето. Горско зелената му вратовръзка подчертава красивите му очи, също зелени. Спирам погледа си върху тях. Красиви очи, наистина, но тъжни. И празни. По-празни дори и от моите. Казват, че можеш да кажеш много неща за един човек, гледайки го само в очите: в сините очи можеш да се намокриш, да плуваш, дори и да се удавиш; кафявите такива ти напомнят чашата горещо кафе, което изпи тази сутрин, а черните ти позволяват да се изгубиш в дълбочината им, да мечтаеш, да тъжиш, да им се любуваш. Зелените, обаче... Ах, тези зелени очи ще ме преследват дълго време още. Гледаш ги и...чувстваш. Не се давиш, не падаш, не си спомняш. Просто чувстваш. Било то щастие, било то болка, понякога дори и страх. Но чувстваш. Докосваш се до този срещу теб. Попиваш емоциите му. (Ако ти позволи.) Вълнение, тъга, радост, трепети. Всичко има в тях. Всичко. Само трябва да гледаш.
Някой веднъж ми каза, че зелените очи са по-хубави (от?).
Тогава му се усмихнах с недоверие.
Сега му вярвам напълно.